(Кратко приложение към “История на с. Бата”,съставена от Никола и Денка Момчеви)
Пиша само за хората, които са мои най-близки роднини, защото за тях съм най-добре информиран. Към двама от тях са били моите детски въпроси и от тях съм чувал и запомнил интересни неща за нашия род.
Куман Сотиров Христов, 1861 (усл.) – 1944 г.
Роден в с. Хухла, Одрински вилает, Ортакьойска кааза (сега окръг Хасковски, община Ивайловград). Няма данни за рожденната му дата. По думите на неговия внук и мой баща Сотир, дядо Куман е починал през месец април 1944 г. на видима възраст около 80-83 години. Излиза, че е роден в периода 1861-1864 г.Кога и защо е попаднал в с. Бата? Няма данни през коя година е напуснал с. Хухла, но се знае, че изселване на големи групи хора от там е имало през 1878-79 г., когато са се връщали руските окупационни военни части и също през 1912-13 год. – геноцида срещу тракийските българи, когато с. Хухла е опожарено и е избито мъжкото население останало в селото.
Може да се твърди, че Куман Сотиров Христов е напуснал с. Хухла при първото изселване, защото тримата му сина са родени в с. Бата, съответно през 1898, 1900 и 1904 г.
Първоначално Куман се е заселил в с. Звездица, окр. Варненски заедно с други хухленци. Мястото не е подбрано случайно. За да продължат да упражняват занаята си (кюмюрджийство), подбират място в гориста местност (материал), не много високо (удобно за работа) и близо до морето (транспорт и пазар).
Причина за преместването му в с. Бата е битов конфликт с турчин. Няма точни данни кога е станало заселването му в с. Бата, но моето предположение е, че през 1894 г. или малко преди това, защото той се е оженил след заселването си в с. Бата за Злата от с. Медово, която също е родена в с. Хухла. Първото им живо дете е Георги (роден 1898 г.), но преди това са имали четири деца, които са починали, следователно заселването на Куман Сотиров Христов е не по-късно от 1894 г.
Образование. Неграмотен. Не е можел да чете и да пише, но е бил природно интелигентен. По нататък ще стане дума за отношението му към просвещение и образование и защо аз го определям като “природно интелигентен човек”.
Религия. Източно-православен християнин.
Политическа принадлежност. Няма данни за политически интереси. Най-вероятно не е членувал в политически партии.
Имотно състояние. Всички (или повечето) хухленци са били заможни по времето на турското робство. Занимавали са се с дребно земеделие и животновъдство, но през ХІХ век до началото на ХХ век предимно с производство на дървени въглища (кюмюрджийство). Не българите са били наемна работна ръка на турците, а обратно – турците са работели на българите. Българските къщи в с. Хухла са били на “два ката”, турските на “един кат” и значително по-скромни. Продавали са въглищата в гр. Одрин и в беломорските градове на Гърция. Когато са се изселвали, те са тръгвали с не малко пари. Дядо Куман е един от тях и когато идва в с. Бата има пари и купува земя. Колко, не знам. Знам обаче, че по време на създаване на ТКЗС, тримата му сина са имали по около 100 дка или общо 300 дка. Вероятно по-голямата част от тази земя е била закупена от дядо Куман. Знам също, че е построил три къщи. Едната от къщите е била 12 години училище (1908-1921 г.), предполагам безвъзмездно, но това не е сигурно. Също не е ясно, коя от къщите е била училище, тази на Кольо Куманов или на Христо Куманов.
Единият източник е Тона Христова Куманова – моята баба, която ми е разказвала, че първо е била ученичка, а после е станала булка в нашата къща, т. е. къщата на Христо Куманов. Вторият източник е Илия Николов Илиев – Гъжила, който твърди, че училище е била къщата на Кольо Куманов, като се позовава на разпределението на стаите. Третият източник е Атанас Димитров Георгиев – Чочата, който казва, че къщата на Христо Куманов е била строена за кръчма, но веднага след построяването й (1908 г.) е била предоставена за училище. Няколко години по-късно, поради увеличаване броя на учениците, дядо Куман предоставя още една от къщите си (тази на Кольо Куманов) за разширяване на училището. Може би това трето твърдение е най-достоверно, тъй като обединява първите две.
Когато се заражда идея за построяване на църква, Бистра Младенова и Куман Сотиров Христов даряват своя земя, където е построена настоящата църква в с. Бата.
Характерни случаи и факти.
Първи. Конфликт с турчин завършил с убийство в Кьоклидже (с. Звездица), Варненско. Този случай научих от Атанас Димитров Георгиев – Чочата, а той го знае от разказа на дядо Куман. Искам да подчертая, че за този инцидент, никога не се е говорило в нашата къща. Може би за да за да не си помисля, че съм наследник на криминален убиец. Освен това, мисля, че по-долу има неточност, защото с. Звездица между 1878 и 1885 е било в границите на Княжество България, а по-късно, след Съединението – в България и едва ли околийския началник е бил турчин. По това време градоначалник на гр. Варна е Спас Турчев. В разказа на Атанас Димитров Георгиев – Чочата, се съдържа “. . . околийския началник (турчин). . .”, но разбирай просто “турчин”.
Действието се развива малко преди Куман да се засели в с. Бата. Младият тогава Куман работи на бостан край с. Звездица. Минава околийския началник (турчин) на кон, който обикаля района си. Спира и казва:
– Гяур, вар му карпуз?
– Вар ефенди. – отговаря Куман.
Без да слиза от коня, турчинът проверява зрелостта на дините, като ги сече със сабя.
– Да иба твойта майка, не можа ли да харесаш една карпуза, чи накълца осимнайси! – избухва Куман.
Турчинът вдига сабята, Куман хваща брадвата си и застава срещу него. Уплашен или не, турчинът се оттегля и си отива. Случката приключва. Да, обаче турците са изключително чувствителни при напсуване на майка (разбира се Куман трябва да е знаел това).
На другия ден или след няколко дни, Куман отново работи на бостана си. Чува от близките храсти в синора метално чукане. Тръгва към храстите, там намира същия турчин с пушка, насочена към него. Турчинът опитва да стреля втори път в Куман. Изстрел не е произведен, вероятно поради техническа неизправност. И тогава нашия човек удря с брадвата. Убива турчина. После го заравя и замаскира мястото. Вечерта споделя за случилото се с брат си Георги. Решават, че са застрашени и че не трябва да остават повече в с. Звездица.
И така Куман и Георги напускат с. Звездица, без идея къде да отидат. Все пак се ориентират към място, където има други хухленци, а това е Балджи кьой (с. Медово). Там среща и бъдещата си съпруга Злата, също хухленка. Цитат на Куман, чут и разказан от Атанас Димитров Георгиев – Чочата: “Яз я намерих булката в медовските землянки.“
Дали е живял малко в с. Медово или веднага се заселва в Батаджик (с. Бата), не може да се каже с точност. Все пак Куман и Георги разбират, че в Бата се продават арпалъци (дворни места) – резултат от изселване на местните турци, поради конфликт между два богати рода. Купуват и се заселват в Бата. Това трябва да е било в годините 1893-94.
Дядо Куман никога не е скривал и не е имал угризения от факта, че е убил турчин. Нещо повече, смятал е, че така е редно. Когато децата, между които и Атанас Димитров Георгиев – Чочата, са го подканяли: “Дядо, кажи как уби турчина!”, той е започвал с думите: “Съсякъх го, разбира се! . . .”
Втори. Годината е между 1907 и 1909. Куман Сотиров Христов строи втората си къща, предназначена за кръчма. Основите са завършени и започват да се вдигат стените. През нощта някой събаря едва наченатите стени. Защо? Кой? Няма отговор, но вероятно е конкуренцията, тъй като вече в с. Бата има две кръчми. На следващия ден стените отново се зидат. През нощта отново са съборени. Майсторите се страхуват да продължат – анонимния разрушител може да им навреди. Отказват да работят. Куман настоява да продължат, дава двоен размер надница и заявява: “Вие ши рабтите, пък яз ношно време ши пазя с брадвата. И ко доди някой, ши гу съсикъ!”. Така и става, няколко нощи пази с брадвата, ама никой не идва да събаря, защото се знае, че Куман не говори празни приказки.
Трети. За да привлече свои хора (роднини и хухленци), Куман Сотиров Христов не използва думи и обещания. Той пълни две дисаги с пръст от землището на с. Бата и ги закарва с кон в с. Хухла, а не в с. Звездица, както се твърди в някои източници. Този факт го съм го чувал с ушите си от сина му и мой дядо Христо. И още, ако анализираме, ще установим, че не е голяма разликата в пръстта край с. Звездица и с. Бата – и на двете места е чернозем, а между пръстта в с. Хухла и с. Бата има голяма разлика и именно това е използвал дядо Куман като аргумент да привлече роднини, приятели и съселяни.
Четвърти. Коня и Фогаджията. Случката е между 1925 – 1935 г. В с. Бата има някакъв празник. На мегдана са се събрали много хора. Дядо Куман, не знам защо, но е на коня си (сив жребец). От множеството хора или от нещо друго, конят се подплашва, започва да буйства, да бяга и да се опитва да изхвърли от гърба си дядо Куман, а той вече е възрастен и едва се задържа на коня, но не може да го спре. Падне ли, ще се начупи целия, а много вероятно е и да умре. Настъпва паника сред хората, а коня още повече се разбеснява. Никой не се решава да го спре – опасно е. Изведнъж млад мъж се засилва към коня, скача, хваща се с ръце за шията, тялото му виси във въздуха, коня продължава да бяга и буйства, той стиска здраво и след минута-две успява да усмири животното и да го събори на земята. Дядо Куман дори не пада. Кой е решителния човек? Кой рискува живота си заради този старец? Казва се Никола Фогаджията. Благодарността на дядо Куман е голяма. След няколко дни му дарява пълен кат дрехи.
В заключение може да се каже, че Куман Сотиров Христов е бил обикновен трудов човек, сдържан и скромен, решителен и радикален, изключително уважаващ хората, но непонасящ обида и подигравка, отворен към новото, неграмотен, но убеден в необходимостта от образование и знания за децата си. Изучава първите си двама сина – Георги завършва полувисше образование, учителска специалност в гр. Пловдив, а Кольо – средно образование в гр. Бургас. Не е приказвал много-много, а е бил човек на действието – носил пръст в дисаги, дарил земя за построяване на църква, сам построил временно училище. Това е и причината да го определям като “природно-интелигентен” и “прогресивен” човек, който обаче не е имал възможност да се учи и да развие умствения потенциал, който е притежавал. Привлякъл е свои роднини и съселяни от с. Хухла и им е помагал да се заселят и устроят в с. Бата. Ако си представим геометрично с. Бата и разгледаме къде са къщите на хората, които е закрилял дядо Куман, а това са Керинови, Чочови, братята Зафир, Теньо и Куман (бъчварина), Вълчо Куманов (наследник на “малък” Куман), Кольо Куцука (наследник на “малък” Георги), се получава приблизително един сектор от кръг, върха на който е на площада. Това според мен не е случайно, но не бих искал да изказвам мнение.
Колко ли още интересни факти е имало в неговия разнообразен и труден живот, уви, вече няма кой да ги каже, но и това стига, не е забравен и с гордост се наричаме Куманови.
Христо Куманов Сотиров, 1904 – 1975 год.
Роден в с. Бата на 28.08.1904 г. Трето живо дете в семейството на Куман и Злата.
Образование. Втори (сега шести) клас в с. Горица. Причина за липсата на средно или по-високо образование е, че баща му Куман го е спрял от училище, тъй като е считал, че поне единия му син трябва да се посвети на земеделие, а в същото време двамата по-големи братя Георги и Кольо са били във фаза завършване на образованието си. По този повод баща му Куман е казал: “Стига толко учени хора, някой тряба да рабти.”
Религия. Източно-православен християнин.
Политическа принадлежност. Земеделец от 1926-27 год. до 1946-48 год. Бил е касиер на Земеделска дружба в с. Бата. Къщата му е била и кръчма и се е казвала “Земеделска среща”. В тази къща (кръчма) е нощувал кандидата за народен представител Никола Петков, по време на предизборни обиколки из страната през 1937-38 год. Отказва се от членство в БЗНС, когато се изопъчават земеделските идеи и започва съглашателство с комунистите.
Какво е характерно за Христо Куманов Сотиров? Като си давам сметка, че не може да се опише цялото многообразие на характера на един човек, ще представя само моята гледна точка, като разкажа няколко случая и цитирам негови сентенции от времето, когато вече съм бил роден (1958 год.) до момента на неговата смърт (1975 год.), оставили траен отпечатък в моята памет.
Още като съм бил бебе, майка ми нямала кърма и дядо Христо всяка сутрин, докато навърша една година, ходел в ТКЗС-то за да взема мляко само от една крава (елитната).
Всъщност, може би аз съм човекът, който най-много е обичан и е бил най-голямата слабост на дядо Христо. Това е обяснимо, не защото превъзхождам с нещо останалите му близки роднини, а защото съм му първия внук, при това момче и най-вече защото нося името му. Тази му слабост се е проявявала, когато моите родителите са ми се карали и наказвали, в случаите когато съм бил виновен за нещо. Тогава той разперваше ръце, заставаше пред мен и казваше: “Остъйте го дятето! Кажи дядо, че вече няма да праиш така!” Паралелно с това, при други случаи, когато съм бил виновен пред него, корави шамари ми е удрял. Бих казал, че и двата му подхода са били продиктувани от голяма обич и надежда да стана “човек”.
След като пораснах 7-8 годишен, всеки ден ми поставяше някакви трудови задачи – малки, но постоянно. Ежедневно трябва да начупя пити (слънчогледови) за овцете, да извадя осил от най-вътрешната страна на складирания зимен фураж, да измета лайната на овцете, да нося дърва за печката и др. През лятото редовно ме вземаше със себе си за да му помагам – да работим на лозето, да нижем тютюн, да събираме пити и осил, да поливаме в ТКЗС-то и др. Опитвал съм да се измъкна някой ден от задачите, поставени от дядо Христо, под предлог, че имам да уча, обаче не е минавало. Отговорът е: “Първо ши изметеш и ши начупиш пити, пък после учи колкот искаш.” Имало е случаи, когато не си свършвам работата и като си дойде дядо, се оправдавам, че съм забравил. В този момент следва шамар по бузата и: “За къко . . . му мислиш, че си забраил?!” Или пък, ако се оправдая за нещо с думите: “Ами аз, без да искам!”. Следва пак шамар и: “Къко . . . му гледаш, че без да искаш?!” Резултатът е, че не забравям за възложени задачи и много отдавна не правя нищо, без да искам.
Годината е 1967 или 1968. Аз съм ученик в ІІІ клас, при това отличник. Един ден ме пита:
– Къко учите в тва училище?
– По аритметика учим . . .
– Остъй аритметиката, знам че там си силен, друго къко учите?
– Ами, днес ни предаваха за Лайпцигския процес. Как германците са обвинили и са хвърлили в затвора Георги Димитров, без той да е участвал в запалването на Райхстага, как за шест месеца сам е научил немски език, как от обвиняем се превърнал в обвинител, как. . .
– Стига, стига! Тя там работата не беше чиста . . .
В главата ми настъпва пълно объркване. Защо така ми каза дядо? В училище едно, а той казва друго. Пък после, нищо не ми обясни. Да се е пошегувал – не вярвам, да лъже – не, той не лъже, сигурно не знае точно как и какво е станало. . . Доста по-късно си давам сметка, че може би е бил прав, ама не е искал да ми каже всичко, което знае за Лайпцигския процес. Защо? Ами защото е ял попарата на комунистите. Е, не е бил арестуван, не е бит, ама е бил практически върнат в пъти назад в имотно състояние и стандарт на живот. Казваше: “Големият вълк изяде всичко! Мамка им да . . .” Означава, ТКЗС-то ни прибра нивите, животните и ни приравни с калпавите. Въпреки, че работеше много, той не уважаваше институцията ТКЗС. Псуваше и се възмущаваше от кражби, злоупотреби, разхищение и управление, ама пак работеше в ТКЗС-то – просто нямаше алтернатива.
Та, за Лайпцигския процес дядо Христо се оказа прав. Преди 4-5 години (може би през 2005 г.), прочетох съобщение в пресата, че Георги Димитров е пряко замесен и основен помагач на Ернст Торглер при запалването на Райхстага. (No comment.) Да, известно ми е, че много малко хора обърнаха внимание на този факт и не се знае в публичното пространство.
Искаше да ме прави борец. Не стана, тъй като нито ми беше интересна борбата, нито се отличавах с повишена физическа сила. В тази връзка ме заведе (а и той много искаше) на световно първенство по борба, свободен и класически стил в гр. София, през лятото на 1971 г. Провеждаше се на Националния стадион ”Васил Левски”. По време на състезанието гореше от страст във всяка схватка, особено за нашите. Аз не бях въобще запален. Сигурно съм го разочаровал. Всъщност дядо Христо като млад много се е борил. Имал е повече победи, отколкото загуби, но най-ценната му победа е над пехлеван Кольо. Последният е бил физически много силен и доста тежък и дядо Христо не се решавал да се бори с него, поради несъответствие в тегло и сила. Обаче всяко нещо с времето си. Пехлеван Кольо е с 10-12 години по-възрастен и идва момента, в който Христо Куманов приема предизвикателството да се бори с най-силния. Публиката му се смее и не вярва. Още при първия сблъсък, пехлеван Кольо пада туш. Не може да бъде. Иска реванш и то веднага. Вече няма подценяване, има пълна концентрация и на двамата. И . . . следва втори туш за Христо Куманов. Победил го е с бързина и техника.
Христо Куманов обичаше да черпи и да се хвали, ама пък имаше и с какво. Често вечер заставаше на оградата ни към площада и прибираше във фурната (пристройка, използвана като складово помещение за вино, туршия, сланина, луканки и др.) първия мъж, който мине. Ако човекът бърза и не иска да влезе, той го прилъгваше със: “Само да кусаш виното! . . .” Дегустациите понякога продължаваха до полунощ. В такива случаи жена му Тона ги подканяше да свършват, че утре са на работа. А дядо Христо отговаряше: “А стига гърмя де!” и не се съобразяваше със забележките.
Често ходеше в работилницата на Куман бъчварина. Те бяха и братовчеди, и приятели. Там бистреха световната политика и изказваха мнения по макроикономика.
Меракът му за преселване в гр. Бургас беше нещо неописуемо, направо се вдетеняваше. Почти всяка вечер една от темите за разговори в къщи беше “Бургас”. Много често ходеха с жена си и моя баба Тона на гости в брат му Кольо Куманов и само това говореха, че даже и се дразнеха.
Годината е 1975. Апартаментът в Бургас е закупен. Пренасянето на багажа е през м. май. В деня на пренасянето, вероятно поради силна положителна емоция, дядо Христо е получил мозъчен инсулт. Едната ръка не го слуша. Продължава да ходи на работа в ТКЗС-то още една седмица, така с висяща ръка. Опитва се да скрие проблема, но го забелязват. Баща ми го завежда на лекар. Инсултът е факт. Трябва да спре да работи. Но той не може – всеки ден през живота си е работил. Принудителната почивка го измъчва – бях свидетел. Следва втори инсулт през юли – онемя. Не може да се примири. После трети и край – 11.09.1975 г.
Много пъти в периода 1965 – 1975 г. баба ми и баща ми настояваха да спре да работи и да се занимава само с работата в къщи. Дядо Христо все казваше: ”Само да напръя увеличение на пенсията и спирам.” Направи първо увеличение, после второ, после трето (всички увеличения бяха по три години), за четвъртото му оставаше още една година. Оправдаваше се, даже без да го питат: ”На, да напръя и тва увеличение и спирам.” Истината е, че той не можеше да спре.
Когато беше болен (май – септември 1975 г.) и заради това живееше в Бургас, баща ми му предлагаше в неделя да отидат заедно в село, а той реагираше: ”Кък ши ида така в село?! Не глеж ли, че ръката ми не бива! Къко ши кажа на хората? Кът ми мине ши дойда.”
За Ухла (Хухла) говореше като за светиня. Не познаваше почти никой, само дядо Христаки. Бяха на една възраст. Като деца и ергени са другарували. Тогава дядо Христаки е живеел в с. Медово или с. Бата. Всичко, което знаеше за Хухла е от Христаки. Много искаше да иде в Хухла. Отиде само веднъж (пролетта на 1975), върна се и умря.
Това е дядо Христо в моя спомен.
Сотир Христов Куманов, 1932 – 1983 год.
Роден в с. Бата на 03.04.1932 г. Първо живо дете в семейството на Христо и Тона.
Образование. Две средни специални, строителен техник и счетоводна отчетност. Питал съм го: “Защо не завърши строително инженерство?” Отговор: “Ти гледай тебе си, мойта я остави!” Това пък, ако е отговор?! А всъщност каква е истината, която научих не от него, а от сестра му и моя леля Тодора. Той е искал да учи точно строително инженерство. Само че е било необходимо да има не само диплом от средно образование, а и “правилна” характеристика от кметството в с. Бата. Годината е около 1952-55. Без да коментирам причините, тъй като са на лична основа, той не е получил “правилна” характеристика от Стамат Иванов (Ганди), тогава кмет или партиен секретар в с. Бата. Нещо повече, имало е текст, че произхожда от кулашко семейство. Обидата в Сотир е толкова силна, че той не опитва отново в следващите години. По-късно 1964-67 г., може би за собствена утеха и компенсация, записа и завърши задочно строителен техникум. Разбира се, нищо необикновено. Да, обаче в историята на този техникум няма задочници с отличен успех, а той завършва с успех над 5,80. Дипломната му работа “Проектиране на мостова конструкция + изработване на макет”, не само е оценена с 6,00, но и дълги години беше в изложбата за постижения от учащи се в този техникум.
Религия. По презумция източно-православен християнин, обаче аз мисля, че не е принадлежал към никаква религия, но не смея и да го определя като атеист.
Политическа принадлежност. Като млад е членувал в ЗМС (Земеделски Младежки Съюз), по-късно не е членувал в политически партии.
Към мене винаги е бил сдържан и много критичен. В оригинални цитати изглежда така: “Наш Христо, ко го остаиш сам, хляб не може си отряза.”; “Глъвътъ му е коравъ кът ъй тая мозайка.”; “Видяхме те на първата кушия колко струваш.”; “Един човек кат е бунак, цял живот ши е така.” и т. н.
Не си спомням да ме е похвалвал. Не си спомням да ми е казвал браво. Докато завърша осми клас в с. Бата, бях отличен ученик. Шестиците, които получавах за него бяха нещо нормално, казваше: “Е, кво толко си напраил?!”. А когато получа петица или много рядко четворка, той оценяше това като голям проблем и начало на моя провал. Когато постъпих в механотехникума, с ужас установи, че пуша цигари, че имам неизвинени отсъствия, че понякога получавам и двойки. За цигарите първо казваше: “Ако искаш и лайна яж.” После премина към забрана: “Докат ти давам пари аз, няма да пушиш цигари, кат си печелиш сам, ако щеш по две ги пуши.”
Характерни случаи и факти:
Първи. Сотир бил любознателно дете. Една година преди да навърши необходимата възраст за първо отделение (сега първи клас), той се опитва да тръгне на училище с по-големите деца. Обясняват му, че е още малък и догодина ще постъпи в първо отделение, обаче той не признава и ходи всеки ден с децата на училище. Тъй като му е било ясно, че може да го отстранят от учебни занятия, Сотир всеки ден носи по едно яйце на учителката. Така успява да задържи статута си на ученик-слушател почти до Коледа.
Втори. Уроците по шахмат. Годината трябва да е била 1964. Преди да тръгна на училище, баща ми Сотир ми купи шах в дървена кутия. Още го пазя и ми е много скъп. Тогава вероятно съм си мислел, че само ще подреждам лъскавите фигурки. След като ме остави няколко дни да му се порадвам, по интересен начин предизвика моето внимание, като ми обясни, че с тези фигури се играе една игра, която е много сложна и като порасна ще ме научи. Е да, ама аз вече съм голям и искам да започваме веднага. Какво ли си е помислил? Клъвна. Почваме. Днес малко, утре малко, започнах да местя правилно фигурите, обаче не това е целта. Дълго и търпеливо той ме учи и почти всяка вечер играем. Напредвам, вече играя смислено, обаче не мога да го победя, че даже и реми не става. Една вечер майка ми му казва:
– Предай се една игра поне, че да се зарадва детето! Виж как се мъчи. Хайде свършвайте, че трябва да чете от буквара! – А той отвръща:
– Ти недей съ обажда! Кат му съ предам, ко ши научи?! Пък четенето няма да избяга, бъди рахат.
Вярно е. Благодарен съм му, че не ми се предаде никога. По-късно започнах да го побеждавам и аз. Голям шахматист не станах, но чрез шахмата баща ми ме е учел да мисля и да се боря, едновременно.
Трети. През 1967 или 1968 г. в с. Бата идва екип от БАН, за да търси и записва автентични български народни песни и танци. Водещ екипа е фолклористката Елена Стоин. Интересуваха се най-много от танца филек. Майка ми Мария работи в читалището. Вечерта, разбира се, са у нас. Има доста жени от село, които пяха и бяха записвани. По-късно вечеряхме и Елена Стоин поиска разрешение от баща ми да пуши в стаята. Разбира се, той отговори положително, но как: “Въпреки, че цигарите са цигански десерт – да, можете да пушите.” Сотир въобще не се смущаваше да каже каквото мисли, без значение дали срещу него е учен, партиен функционер, номенклатурен кадър и въобще който и да е. Чувството му за ирония беше толкова силно, че често хора, които не го познават, се обиждаха, но той не се притесняваше от това.
Четвърти. Обзавеждане на апартамента. В периода 1974-76 г. постепенно обзавеждахме новия ни апартамент. Сотир се въздържаше да ползва майстори, защото не харесваше, а и за икономия. Бил съм на 16-17 години и редовно ме използваше за помощник. Нещо повече, поставяше ме в ролята на равностоен и съвместно обсъждахме конструирането на мебелите и технологията на монтажа. Понякога давах добри идеи, които той приемаше веднага, но в повечето случаи не беше съгласен с мене и започваха дълги спорове – предимства, недостатъци, аргументи, опровержения . . . с часове. Все пак баща ми не преминаваше към действие, преди да ме е убедил. Това му струваше много време и нерви, но го правеше търпеливо, за да ме учи да мисля, да се аргументирам и да признавам по-добрата идея, когато не е моя.
Пети. Отивам войник. На сборното място други родители изпращаха синовете си, прегръщаха се и се целуваха, а той само каза: “Глей там да не съ осереш.” Е, все пак ми стисна ръката за довиждане. Това за него беше повече от нежност и внимание.
Шести. Как ме мотивира да уча висше образование. Годината е 1982. Уволнил съм се от казармата и вече трета година работя като механик в завод “Хемус”. Навършват се пет години от завършването ми на механотехникума. Повечето мои съученици са студенти и аз организирам среща на випуска (5 години) – събирам пари, запазвам ресторант и т. н. Говорим нещо по този повод в къщи и баща ми казва:
– То, ако ставаше нещо от тебе, нямаше да се занимаваш с глупости и да организираш срещи . . . – Недоумявам и питам:
– Какво имаш предвид?
– Кво да имам предвид, хората ще си завършат, а ти като не можеш, ще правиш срещи.
– Значи ти мислиш, че аз не мога да завърша инженерство?
– Че ти ако можеше, щеше да го напраиш. От тебе става човек, дето да организира срещи, друго нищо не става.
– Така ли? На сега ще видиш какво става и какво не става от мене.
Бях се отказал да уча повече, но такава обида и недоверие не можех да подмина. Хванах се здраво, приеха ме и завърших машинно инженерство, така на инат. За съжаление, баща ми не ме видя като дипломиран инженер, защото почина през 1983 год., но видя как здраво се бях наел. Както казах, бях се отказал да уча във ВУЗ, обаче излиза, че той не се е бил отказал да ме мотивира. Тъй като ме познаваше изключително добре, той не си направи труда да ме убеждава или да ми говори за предимствата на висшето образование. Навярно е бил наясно, че при опърничав човек като мене най-силното средство е да впрегнеш ината му. Просто е чакал удобен момент. И го намери. Така ме изработи, че не можах да се усетя. Разбира се, било е за добро и съм му много благодарен.
Седми. Сотир почина на 51 години. Докато беше жив, много често, да не кажа всеки ден, се спречквахме и бяхме на различни мнения. В момента, когато пиша тези редове, аз съм на същата възраст. Сега разбирам как е искал да ми помогне, да ми предаде знания, опит и умения. Въпреки, че се съпротивлявах и не приемах съветите му, винаги съм си давал сметка, че е много умен и ме превъзхожда. Веднъж, 1981 или 1982 год., с баща ми Сотир копаем лозето в нашия двор. Идва Куман Колев Куманов (негов братовчед и голям приятел). Заварва ни в спор. Баща ми не харесва как копая и ме критикува. Имайки предвид, че съм бил войник в Атия, а чичо Куман е бил там офицер и заместник командир, последният казва:
– Ица, тоя ако ти беше старшина в казармата, направо . . . – Прекъсвам го:
– Той не може да бъде старшина, той може да бъде само генерал!
Не знам дали чичо Куман разбра мисълта ми, но баща ми замръзна от изненада, че го определям като висша фигура, пък макар и в армията. Той не си беше давал сметка, че го ценя високо, въпреки разправиите ни.
Осми. За пръв път не можа да отговори на мой въпрос. Как стана? Годината е 1981. Работя в завод “Хемус” – механик. Отнасям се сериозно към задълженията си, началникът и директорът ми са доволни от работата ми и ми поставят все по-сложни и отговорни задачи. Партията (разбирай БКП), също ме забелязва и решават да ме приемат за партиен член. Предлагат ми. Отказвам дипломатично. Ръководството недоумява и се дразни от моята реакция, но аз си имам мнение по въпроса и знам, че няма да вляза в Партията, пък ако ще да ме уволнят. Знам, че и баща ми не иска да се смесвам с тая паплач. При създадената ситуация, без той да знае нищо, една вечер по време на вечеря, го питам:
– Много ме напъват да ставам партиен член, какво ще кажеш? – Сякаш го удари ток. Прежълтя, не знае накъде да погледне и се втренчи в чинията си. След около половин минута:
– Кот си искаш, тва праи. – Стана от масата и излезе от стаята.
По-късно не сме говорили на тази тема. Знам, че не обичаше комунистите. Какво ли си е мислил? Първата реакция сигурно е била: “Не ставай!”, но веднага се появява втора: “Ами, ако му попреча на развитието с моето мнение?” И ето го първият случай, когато баща ми не можа да ми отговори, а вероятно много е искал да каже: “Не!” Но ме остави сам да реша. Аз бях решил още преди да го питам. Всъщност, зададох този въпрос за да го поставя в патова ситуация. А беше ли това патова ситуация? Дали тогава той не използва момента, за да ме подложи на “изпит по морал”? Не знам, но се надявам да е бил доволен, че не влязох в Партията.
Девети. Отношение към посредствените хора, но верни на Партията. Годината е 1980-82. Вечеряме в къщи. Телевизорът работи, започва “По света и у нас”. Говорителят представя първата новина за деня: “Днес първият партиен и държавен ръководител, другаря Тодор Живков . . .” и тук баща ми продължава: . . .”пръдна!” Възмущаваше се много от некомпетентността и безхаберието на хора от властта и ги иронизираше жестоко. Друг път: “На две магарета плява не може раздели, акъл дава, че и решава.” Тук става въпрос за ръководители, тип “мекере”, произхождащи от с. Бата.
Десети. Бургас. Датата е 05.11.1983 г. Денят е събота – Голяма задушница. Както споменах, Сотир не може да се определи като религиозен, нито като атеист. Какво стана в този ден? Аз спах до късно, почти до обяд. Към 12,30 часа, баща ми и майка ми се върнаха от някъде. Бързаха за село. Взеха багаж, раницата, ловната пушка и баща ми ме попита:
– Ти няма ли да дойдеш в село?
– А не, имам да уча физика, изпитът е от най-тежките, няма да дойда.
– Абе, дано да е така. Тогава, мери кръвното на баба и й определи колко хапче да вземе, че закъснявам! И я наглеждай! – разбирай баба Тона, майка му.
– Добре. – И тръгнаха. . . Без да каже довиждане. Баща ми не ми казваше довиждане.
Това е последният ни разговор – на другия ден почина, внезапно, в Бата, на лов.
Две са нещата, които се случиха на този ден (05.11.1983 г.) и които приемам за символични. По-късно едното от тях определих като “неслучайно”, а второто като “послание”.
Първото е, че като се върнаха по обяд в къщи, са се връщали от гробищата. Баща ми често ходеше на гробищата, но не го свързваше с религиозни празници, просто отиваше от уважение и любов към починалите му близки. Този ден обаче, баща ми и майка ми са били четири-пет часа на гробищата. Сотир е искал и е обиколил гробовете на всички, които е познавал. Много дълго и сам е стоял на гроба на Иван Маринов Шерлетов – голям негов приятел, починал при нещастен случай през 1971 год. Не мога да тълкувам, но мисля, че това не е случайно.
Второто е последното, което ми каза (поръча): “. . . мери кръвното на баба и й определи колко хапче да вземе, че закъснявам! И я наглеждай!”
Много бързаше . . . за там. Поръча ми да се грижа за майка му, а може би и не само за нея.
Единайсти. 06.11.1983 г. Преди обяд играх в два любителски футболни мача на площадката на Пристанище – Бургас. Прибрах се, изкъпах се и легнах да поспа, а след това щях да уча. Две-три минути след като легнах, още в полусънно състояние се стреснах. Бях сънувал нещо кратко. А то е: “Как ще съобщя на леля от Елхово, когато баща ми умре?! Те толкова се обичат!” Стреснах се. Бързо прогоних от главата си лошия сън. Часът беше 12,20 – 12,30. След три часа ми съобщиха, че е починал в Бозалъка на лов по същото време.
Следващият ден, 07.11.1983 г. – погребението. Всички плачеха. Аз не плаках. Беше много трудно да сдържа сълзите си, но не плаках. Защо ли? Ами, защото усещах, че той не искаше да плача. Или пък ми го беше внушил с отношението си и със ”скритото” му доверие в мен.
За Хухла знаеше малко. Искаше сам да научи за селото и произхода на дядо си Куман от преки източници, на място, а не някой да му го препредава. Заедно присъствахме на първото честване през октомври 1983 г. Това беше най-неподходящият момент за неговите интереси. Почти не слушахме доклада – бяхме на гробищата да търсим имена, свързани с дядо Куман. Не намерихме. Гостувахме в къщата на дядо Христаки. После той ни заведе на мястото, където имаше основи от къщата на Сотир Христов (бащата на дядо Куман), който е починал в с. Хухла.
Това е за Сотир.
И Сотир, подобно на баща си, отиде само веднъж в Хухла, върна се и след месец умря. Тази закономерност, дълго ме възпираше да отида в Хухла – очаквах да съм третия. По настояване на Иван Бунков, през май 2007 г., се престраших и отидох. Казах си: „Каквото ще да става!” Засега съм жив.
И накрая, още нещо за един Куман . . .
Куман Георгиев Сотиров (малък Куман).
Кога се родил, как е живял и кога е умрял, не знам. Но чуйте какво е направил.
Бил мобилизиран и отишъл на война. Военните действия са край гр. Серес, Македония (днес в Гърция). Глад, голям глад. Българските войници все нещо хапват, но местното население гладува. Веднъж малък Куман дава своята дажба на две гладни деца – братче и сестриче, македончета. В следващите дни децата го търсят за още храна. Те са сами, родителите им са починали по време на войната, може би от глад, а може би има друга причина. Децата всеки ден търсят храна от малък Куман. Той ги храни, но разбира, че след като войските се оттеглят, тези беззащитни деца нямат алтернатива. Решава да ги приеме в своето семейство, още там, на място. Събира пари (как, не е ясно). Издейства си отпуск и с влак закарва децата в с. Бата, при жена си. В семейството на малък Куман има пет деца, ама квото с пет, тва и със седем.
Не ги е осиновил, кой ти мисли за осиновяване?! Изгледали ги, пораснали, оженили се. . . Кои са тези хора ли? Момчето е Андон, бащата на Атанас Андонов (бат Начо), а момичето се омъжило в с. Емирско и не знам името й, но това има ли значение?!
Помислете какъв човек е бил малък Куман! И какви сме ние днес! . . . Викали са му малък Куман, ама бил Голям Човек!
Април, 2010 г.
Христо КУМАНОВ
